Беше обедният час на най-натовареното кръстовище в града. Триста коли стояха неподвижно. Нито един клаксон. Всички гледаха нагоре — на светофара седеше рижаво коте с големина на юмрук и изражение на абсолютен господар на ситуацията.
Пристигна и полицай. Огледа бавно котето. Котето го огледа още по - бавно. Полицаят примирено прибра свирката.
Някой се сети да викне Лена Лъчезарната.
Тя се появи от изток — с престилка на цветя, огромна чанта и разбера се - на метла. Около нея се носеше мек златист блясък заслужен с години добрини. Кацна на светофара с достойнството на човек, свикнал да се грижи за всичко живо. Порови дълго в чантата и от там извади кренвирш. Котето се заинтересува, завъртя опашка и после скочи при нея с вида на някой, който най-накрая е намерил правилните ръце.
Лена го прибра в престилката и се вдигна обратно в небето — бавно, спокойно, докато долу триста шофьори едновременно си поеха въздух.
Светофарът светна зелено.
Никой не помръдна още около десет секунди.